Венци Мицов се чувства предаден: RIP, малки десни субекти!

Венци Мицов се чувства предаден: RIP, малки десни субекти!
5 (100%) 1 vote

Венци Мицов винаги е бил за десницата, но вече тя за него е мъртва!

„Днес се обадиха да ме снимат за новините на БТВ.
Поводът – прословутото ми стихотворение за несъстоялото се поредно обединение на „десните“ ДБ и СДС и последвалата инфантилно – смохотворна декларация на Могъщите, посветена на тази невъзможна дясна любов и единение.

Бях поласкан, че редакторите и репортерите от телевизията са обърнали внимание на една непретенциозна поема в няколко куплета, която щеше да е смешна, ако не беше тъжна.
И, благодарейки, помолих за десетина минути да помисля, за да потвърдя участието си в прайм тайм.

И се замислих.
В крайна сметка какво точно трябва да кажа?
Защо написах това стихотворение?

И се сетих как през 1989 година, на 10 ноември седях и слушах Свободна Европа в дома на моя приятел Енчо Клатев на улица Славянска.
Сетих се за падането на бай Тошо.
За първите митинги.
За живата верига, за падането на член първи, за окупацията на университетите.
Сетих се за танковата реплика.
За Изборите, за големия митинг на Орлов мост.
Сетих се за Жан Виденов, за 1997, за събитията, за идването на правителството на ОДС.

Венци Мицов

Венци Мицов се отказа от десницата

А после се сетих какво стана след това – десните започнаха да се обиждат.
Бяха обзети от параноя.
Постепенно, останали извън властта, започнаха да се цепят и роят.
Но през цялото време гледаха някак отгоре.
Гледаха надменно когато дойде НДСВ.
Гледаха надменно когато дойде тройната коалиция.
Гледаха надменно, когато дойде ГЕРБ.
И докато гледаха надменно, обидени на собствения си народ, те постепенно редуцираха броя на симпатизантите си – от огромно мнозинство до опасно намаляващ процент.
Докато накрая достигнаха до състоянието, в което не можеха да прескочат 4 процентовата бариера.
Но дори тогава те продължиха да виждат врагове навсякъде.
А големият враг беше един – народът, който не беше дорасъл да разбере странните караници на нароилите се фракции в дясното.

И тогава настана най – големия ад.
Елитната градска диаспора с десни претенциии взе да се усеща, че така няма да стане.
И започна да прави различни движения, познати от филмите за зомбита, които уж подканяха към някакво обединение.

И се сетих, че и аз участвах в един такъв опит за обединение.
Само преди 2 години и нещо.
Този опит за обединение беше като предишните – толкова трогателно силен, че все още нося „синила от бич, следи от теглото“.
И вместо да доведе до обединение, този пореден опит разедини още повече клетата дясна диаспора, която вече не беше нито дясна, нито диаспора.

И дойде днешният ден.
Ден пореден в тъжната история за това как няколко самовлюбени и самодостатъчни наследници на някога огромната дясна реформаторска и демократична диаспора отново взеха да излъчват сигнали като от прецакан стар руски телевизор.
Сигнали, в които, поради лошата картина и ужасният звук на направения някога в СССР десен телевизионен приемник не могат да бъдат оценени и усетени еднозначно.
Между „мразя те“ и „обичам те“.
Те се скъсаха да се плюят.
Скъсаха се да се наричат с най – гадните имена, да се кълнат като вещици от филм на ужасите.
Но накрая, когато едните избраха сигурен депутат, коалирайки се със статуквото, другите взеха да пускат тъжни писма – ама ние толкова ви обичахме, вие защо така…

Знаете ли, днес, след като ми се обадиха от БТВ си помислих, че мога да кажа само едно изречение по темата.
„Написах поема за фалшивите пориви на онова, което е останало в дясно“.
Но след като помислих малко, си дадох сметка, че на практика по темата е казано всичко.
Спомнете си гурутата Смилов и Дайнов – „ДБ са електоралните богове, вие, останалите елате, целунете ръка и влезте под номер 14 и 16 в листите на ДБ“.
Да, именно тая мантра се повтаряше от кого ли не и ако това е била покана за преговори с други десни субекти, то аз не съм учуден какво последва.

За СДС няма да кажа нищо повече.
То нали знаете лафа – „или хубаво, или нищо“.
И това го казвам с цялото уважение и респект, които имам към останалите избиратели на някогашният символ на надеждата за демокрация.

За мен, като човек, който до 2011 година гласуваше в синьо и тъмносиньо онзиденшното развитие на събитията показа ясно едно – това бе краят на градското дясно.
И това нямаше да е моя работа и нямаше да го коментирам, ако не бях един от онези, които вярваха в синята идея и не пропускаха нито един митинг до края на 20 век.

Обадих се отново на БТВ и любезно им отказах.
„Няма какво да кажа. Смятам, че в стихотворението казах всичко, което имаше да кажа. Да го обяснявам пак според мен ще е кофти“ – казах аз и любезно се извиних още веднъж.

Оттук нататък за мен десницата не е моят избор.
И левицата – и тя не е такъв.
И не защото не мога да се дефинирам като идеология.
А защото такива субекти у нас просто няма.

Този текст не е просто текст.
Той е панихида.
Панихида за самовлюбени хора, които в своята заблуда съсипаха мечтите за промяна на милиони.
RIP, малки десни субекти.
Пишете си декларации, правете каквото искате.
Вашият път вече не вълнува никого.
А аз ще пиша стихове.
Да, знам, че те са болезнени, но какво да се прави – болката понякога пречиства.“

Коментари чрез Facebook

коментара

loading...

Клюки.БГ препоръчва и:

Няма коментари

Добавете коментар