Димитър Бербатов разгневи хиляди: Изкара се страдалец, а българите последни бедняци! (виж тук)

Димитър Бербатов разгневи хиляди: Изкара се страдалец, а българите последни бедняци! (виж тук)
Гласувайте за статията

Димитър Бербатов разказа за пътя си към Манчестър, но вбеси българите!

Футболистът Димитър Бербатов успя да разгневи хиляди българи с приказките, които надрънка. За да се подмаже на англичаните, както смятат мнозина в мрежата. В разказа си за пътя до Манчестър, той се изкара едва ли не страдалец, а българите последни бедняци. Ето думите на футболиста едно към едно:

Бербатов

Думите на Бербатов вбесиха българите

„Когато бях на самолета за Манчестър, вече носех червената фланелка. Е, поне в ума си. Разбира се, хубаво е да имаш оферти и от други клубове, защото това означава, че играеш добре и че това се забелязва. Но аз вече си представях как играя със Скоулс, Гигс и другите от Юнайтед.

За мен историята е много важно нещо. Да уважаваш историята, която имаш, е важна предпоставка да имаш бъдеще като клуб. А и Юнайтед имаше всички тези легендарни футболисти. Така че от момента, в който агентът ми каза, че Юнайтед ме иска, отговорът му беше повече от ясен.

Спомням си как с агента ми вървим и си говорим, после изведнъж поглеждам нагоре и виждам, че сър Алекс ме очаква. Щях да получа инфаркт! Какво по дяволите? Аз съм просто едно момче от малка държава, а мениджърът на Манчестър Юнайтед, само седмици след като е спечелил Шампионската лига, идва да ме вземе от летището. Значи наистина ме иска.

Когато си хлапе, разбира се, ти си мечтаеш за този момент. Особено, ако израстваш в комунизъм в България, какъвто беше моят случай. Тогава ставах в 6:00 часа сутринта и се редях на опашка за хляб, заедно с родителите си. Добре, че те го направиха като игра за мен, така че не осъзнавах добре какво точно се случва.

На тези опашки първо отиваше баща ми, чакаше един час, след това майка ми го сменяше за още един час, после отивах аз, големият син, и стоях още един час и накрая идваше по-малкият ми брат. Редувахме се на тази опашка, за да запазим реда си, а тя беше дълга сигурно километри. И това, само за да си купим хляб! Когато дойде редът ти, ти си сам и купуваш насъщния. Ако си изпуснеш мястото, някой го взема, а ти нямаш какво да ядеш.

Дори като поотраснах и отидох да тренирам в големия град, в София, нещата също не бяха лесни. Делиш стая с четири други момчета, а родителите ти пращат някакви буркани, за да имаш какво да ядеш. Тогава всеки от четирима ни слага бурканите си на масата, събираме се и казваме: „ОК, какво имаме за ядене днес?“

И когато ги изядем, се чудим какво ще ядем после. Така че ако имаш някакви остатъци, събираш ги на топче, защото така или иначе са мазни, намазваш ги с масло или нещо подобно и си правиш ядене от това. Това е нещото, което те свързва с тези момчета, с този отбор. И точно заради тази връзка станахме шампиони при юношите, защото немотията ни обедини.

Точно тези неща, тези трудности, докато растеш, сега ти слагат една усмивка на лицето, защото оценяваш миналото и знаеш къде си сега и го оценяваш. Това бяха много важни уроци за мен. Това се опитвам и да науча дъщерите си. На тях не им се налага да се редят на опашка за хляб или да си правят ядене от остатъци и трохи, но им правя нещата малко трудни понякога, просто защото трябва да е така.

И знаете ли защо знам, че трябва да е трудно? Знаете ли колко много футболни таланти имахме навремето в България? Повечето от тях дори бяха по-добри от мен! Баща ми беше футболист също и когато се разхождахме, спирахме покрай някой човек и той ми го посочваше. Казваше ми: „Митко, виждаш ли този човек там?“ и ми посочваше или някой бездомник, или някой не толкова окаян, но беден и скъсан човек.

И продължаваше: „Знаеш ли кой е този човек? Той беше страшен футболист, беше силен, съсипваше съперниковите защити. Знаеш ли какво му се случи? Той си мислеше, че е голямата работа, започна да пие, да преследва жените, нямаше правилните хора около себе си и виждаш къде е сега. Той беше един от най-големите таланти, а сега е никой и няма нищо“.

Времето минаваше и виждах все повече хора с подобна съдба. Общото между тях беше, че имаха много талант, но се вслушваха в лоши съвети, правеха лоши избори и свършваха на бунището. Тогава това е постоянно в главата ти, този пример, и стои там, дори и да не искаш. И това става като механизъм, който ти помага да вземаш директно правилните решения.

Е, може би не винаги, но много често постъпваш правилно. Дори и да не знаеш, че правиш именно това. Все още го помня, просто защото е истина. Тези хора просто нямат никого до себе си, който да им каже, че това е лошият път и да им покаже правилния. Да им каже, че малко трябва да страдат, но ако го направят, ще спечелят във времето занапред.

Помня даже някои от играчите, с които тренирах, как купонясваха след мач, понякога и преди мач. Те ми казваха: „Бербо, хайде да излизаме, живееш само веднъж!“. Но аз не бях по тази част тогава. Дори и сега не съм. Моята цел беше да стана голям футболист. Трябваше ми да постигна нещо голямо, особено с тези изкушения около мен. Не искам да приключа на улицата, искам да съм независим.

Така че винаги работех здраво. Дори когато бях много малък, тренирах постоянно. Бях постоянно пред блока, вдигах си високо топката и се опитвах да я контролирам. Никой не ме караше да го правя, никой не ми показваше как да го правя, аз го правех сам, защото ми беше интересно. Тогава нямаше телефони, нямаше „Фейсбук“, нямаше „Инстаграм“.

Само аз и топката. Майка ми ме викаше да ям, но аз ѝ отвръщах: „Махай се, не съм гладен, нямам нужда от ядене“. И продължавах да ритам топката. Дори и да нямах приятели около себе си, не спирах да ритам сам. Знаете как бразилците изпипват ударите си на плажа, аз го правех така на асфалта.

Ние нямахме изкуствена трева в училищните дворове, само груб асфалт. Топката там отскача високо, трябва да я контролираш някак и това ти става някак като навик. Не се и замисляш дори, а по някое време започваш да го оценяваш. Точно така си изпипваш техниката. На тези настилки, между другото, ако паднеш, колената ти кървят, плаче ти се. Но на никого не му пука, че си на земята, всички играят футбол и мислят само за това. Така че ставаш, кървиш и играеш. Какво толкова?

Имаш само един чифт обувки, които след доста време на носене стават на дупки, защото не можеш да си купиш други. Но ги облепваш с тиксо и продължаваш да ги носиш. Така се получаваха нещата за нас в Източна Европа…“, втрещи хиляди българи с разказа си Димитър Бербатов.

Коментари чрез Facebook

коментара

loading...

Клюки.БГ препоръчва и:

1 коментар по “Димитър Бербатов разгневи хиляди: Изкара се страдалец, а българите последни бедняци! (виж тук)”

  1. Rayna Floreva

    сеп. 03. 2018

    За какъв комунизъм говорите, човекът е роден през 1981 година! Когато е чакал на опашка за хляб вероятно е било по време на демократичния преход. Стига сте писали глупости.

Добавете коментар